Глогинките на Верджи

Всичко гракнаха за Мюзик Айдъл - и аз като първо гардже да си гракна. Ми недоумявам, мили хора, това безумно морално и естетическо изкривяване на българина?
Първо всичко много добре знаете, че от телевидението гонят сензация, гонят шест кокошки съм заклала и прочие да разбунят ниските страсти. Всеки да си каже леле колко прости има в България, не съм аз най-простия и да му олекне. Да попсува и да му олекне. Да види, че от журито започват простаците и пак да му олекне. Ама се вживявате и им трупате рейтинг.
Аз не съм гледала и секунда - та не мога да коментирам.
Гледам клипчетата който сте качили из нетя - за да се потвърди убеждението им. Втрещих се като видях колко кликания имат… и как вирусно се разпространяват и заливат нетските поля.
Ми така е - ако беше цивилизована страна всички щяха да гракнат да съдят предаването, ама тук не - дори се кефят, че са ги давали по телевизията и всички се гаврят с тях. 
Верно е, че сигурно са подписали един тон хартия да си мълчат, ама…
Аз на ваше място - всички дето мислите, че можете да пеете - щото аз не мога:) ми догодина нямаше да обърна никакво внимание на следващия такъв кастинг. А сега са с хиляди явилите се - миналата година се гавриха и всички знаят, че и тая година ще се гаврят - и пак отивате. Ми хората се борят срещу гаврата с бикове, боя с кучета и т.н. а българите какво - насърчаваме гаврата с хора… ми нямам думи…
И догодина пак ще отидете… и още по-малко думи имам.
Предлагам България да я оградят с една електрическа ограда и официално да я обявят за лудница на ЕС и да се свършва.

Та за вчерашния митинг. Хич не знам за какво беше, а още по-малко ме и интересува. Но ми се наложи - щото съм тъпа и любопитна - да мина по Раковска баш по време на шествието, нашествието или както там му се вика. И бях сащстисана, шокишрана, стресната, но не очарована… По скоро уплашена. Продавачките наблюдаваха, но от вътрешната страна на вратите, а някои направо бяха заключили магазините. Вървях срещу тълпата по Раковска, така че успях да видя всички участници в парада или манифестацията, каквото беше там. И ми стана болно, тъжно, мрачно и безнадеждно.
Ако кажа, че бяха събрали изметта на България - ще ме обвинят в най-черни грехове. Така че не го казвам. Ако кажа, че под знамената вървяха циганин до циганин с блуждаещо неразбиращи погледи, без капка мисъл вътре… през цялото време се чудех бе тия хора знаят ли къде отиват и за какво отиват. Другата част от групата бяха пенсионери - възрастни хора, на които също им беше абсолютно безразлично, кретаха там и няма как… през цялото време се питах… колко са им платили?
И понеже нямам време дори новините да гледам - викам, чакай да ви питам вас.
Просто за такъв човечец като мен беше очевадно, ама просто безмилостно ясно, че са купени. И пред всяка групичка вървяха некви селски тарикатчета, по-добре облечени с телефони - явно организаторите по места. Ама толкова грозно и болно ми стана. Дори за онези хора, които вървяха и не знаеха за какво и срещу какво. Просто се бяха продали, може би в пълното съзнание, че пак ще бъдат захвърлени в мизерията, докато следващия селски тарикат не присмуче от някъде пари, за да организира някаква такава батална сцена като от ниско бюджетен филм на ужасите.

Операта отвори врати и за деца. Звучи интересно – казах си. Да мина да купя билети. Но се оказа, че билети почти за един месец напред няма, така че купих, за каквото имаше, а именно за Петя и вълкът. Когато това ще ти е първата опера – балет, няма значение. Важното е, че отиваме на опера. Появяваме се в най-големия студ в указания ден и час, посрещат ни и се запътваме всред всичките деца по стълбите. Вървим, вървим, вървим – стигнахме до тавана на операта. Гледам си билетите и си казвам – е на като овцете тръгнах и аз, явно не сме за тук ние. Една жена ни въведе да погледаме репетициите на балета – обясни на децата как репетират балетистите, погледахме и ни поканиха да отидем в залата. Всъщност голямата сцена – както пишеше на билетите още е в ремонт, затова ни настаниха в малката на пластмасови столчета. Всеки си намери места – нашите столчета просто липсваха, но седнахме на съседните. Оркестърът настройваше инструментите си и моя хубавец – като каза, аз това не искам да го гледам, искам си Петя и вълкът – това въобще не е детско. И си казах – е сега ще се изложим. Обясних, че е сега ще почне и чак след като свърши тогава може да реши дали му е харесало или не и ако не му е харесало няма повече да ходи, но мирно и кротко трябва да си остане на мястото.

Малката зала е наистина малка. Няма място за никакви декори и аз сериозно се притесних що за представление ще се получи. Но разказвачът се появи, поздрави децата, замахна с пръчката на диригента и омагьоса всички. Попита кой иска да опита с палката и децата вдигаха в надпревара ръце да опитат. След което им обясни кой кой е в оркестъра – показа им цигулката, сравниха я с виолата и виолончелото. Представиха контрабаса. И накрая представиха всеки от инструментите кой от героите е – флейтата беше птичката, обоя котката и т.н. децата гледаха като омагьосани. Когато представиха ловците едно дете падна от стола, толкова се беше захласнало. Разказвачът го вдигна, поговори за музиката още малко с децата и балета започна. Беше невероятна атмосфера на десет квадратни метра, а децата бяха страхотна публика. След представлението естествено, че всеки от нас си имаше любими герои – аз птичката, а този дето искаше да си тръгва имаше цели трима любимци. И естествено въпросът беше – кога ще ходим пак на опера. Така че отиваме на опера, отидете и вие. Няма да съжалявате. Дори в малката зала магията е жива.

Ако не ми се беше случило нямаше да повярвам, но на… нали трябва да си сменя личната карта и ми се наложи да издиря тази сграда, която за моя район се намира на края на света - осмо районно в Дружба. Първият път мина почти безпроблемно, но когато отивам да подам документи за нова лична карта, като една съвестна гражданка, която не иска да закъснява за работа отивам възможно най-рано към 8 и 10 сутринта. Какво щастие трябва да чакам само 20 минути да отворят. Заставам в един балатумен коридор, където е топличко и се подготвям за упражнението по стоицизъм. Обаче видите ли някаква чистачка, която не чисти коридора, а стаите казва не може да стоите тук и веднага някакъв си чичо подхваща - трябва да излезете извън сградата и чак като дойде часът да влезете. Аз на свой ред го питам - откъде накъде да изляза извън сградата на студа, все таки ме накара да изляза от що годе топлия коридор и да отида на една ветровита циментова площадка, където се смразих. Този тип нито се представи нито се легитимира ми каза, че щял да ме арестува видите ли щото бил полицай. По нищо не личеше да е такъв, а и пушеше на място,  на което нямаше табелка за това - ама те ясно си знаят и без табелка. Говорейки по телефона вече бях много бясна от нелюбезността и нарочно обяснавах, че някакъв си… простак или тъпанар или къвто там го нарекох не ми дава да стоя на топло и онзи като взе да ме бута и да тръгва да ме бие, чак си разля кафето - беше много смешен, ама изглеждаше още по-просташки. След което любезно му обясних, че си е моя работа кого с какви епитети ще наричам в частен разговор, него лично не съм го обидила в пряк текст с нищо, но това не му пречи да е ултра нелюбезен и т.н. Верно нямаше свидетели на случката. Не знам дали типа се усети, че има поне блогове дето може да се пожалваш, но като дойдоха след 5 минути други хора той взе да мяука на някаква, като първа света вода ненапита и се скри в дупката си - някаква стая.
Да не говорим за чистачката - и на това ако му викат чистене - да замиеш със смърдящ парцал и мръсна вода балатум - откога му се вика поддръжане на хигиена. Нали не си мислите, че изми целия коридор - точно две минути преди 8.30 зами точно един метър, така че като влязат първите посетители с кални обувки да омажат порядъчно.
Та така, ако ви се наложи да ходите по такива места въоръжете се с търпение, не противоречете на никого с нищо, не обсъждайте, не коментирайте, ако може да не дишате и да не шавате най-добре, щото може да си имате сериозни проблеми - да ви набият, арестуват и накрая да ви изкарат виновни само защото сте искали да не мръзнете, докато чакате.

или как порастват децата.

В детската градина е много важно кой с кого си играе. Но определено днешните деца са различни от онези, които помня от моето време. В моята детска градина имахме един Стоянчо, който постоянно ме преследваше и споменът ми от него е един белег на веждата. Играта ни беше да се гоним, момчетата гонеха момичетата… обаче този Стоянчо беше един сополив и мърляв, и въобще не исках да ме пипа… та в желанието си да избягам така се фраснах в бурдюра, че си сцепих веждата.

Но днешните момчета се надявам, че не са такива или поне да не ги възпитаме ние така. Та моето момченце от доста време ми казва, че еди си кое момиченце си играело с някакво друго момче повече. И това не било никак добре. Аз се постарах да кажа, че все пак не трябва да си разваля приятелството с момченцето и да се карат и бият и по-добре да нарисува нещо на момиченцето, а той ме караше посред зима да му купуваме букет. И като въпросната принцеса имаше рожден ден и му дала да подържи нещо си там, да й помогне и той после ми казва, че ето на пак са приятели и тя го карала да работи и той кво да прави помагал й.

Най-накрая постигнахме консенсус и измислихме едно сувенирче. Днес го занеса. Не знам дали момиченцето ще го оцени, но аз ако бях щях да го помня цял живот. Защото от всякъде беше изрисувано с различни картинки, със сърчица, написа от кой за кой е - направо такова старание… дано да си остане такъв мил и внимателен и като порасне.

Аз не съм получавала никога такива лични и мили жестове, но какво поколение расте:)))

Хайде на кънки, бе хора:)

Вече има три ледени пързалки в София, даже четири. А ако Славия работи може и пет. Пък и повече. Аз не съм от хората с най-много време и ентусиазъм, та съм ходила само два пъти - на Ариана и пред БНБ, нооо нямаше никакви хора почти. Особено пред БНБ - говорим за 18ч., а през деня май пък съвсем. Не че държа да идвате да се бутаме:))) ама ми направи впечатление. Преди много много тодини, когато синьото  не беше синьо, дори не беше Индигово и нямаше такава лоша слава, това беше една много готина пързалка. И имаше толкова много деца, ученици, големи, всякакви:) хора. Имаше стари кучета и новобранци. Старите - тарторите си пракарваха по-голяма част от зимата там и като се появеше някой нов трябваше да преживее кръщенка - т.е. той едва се крепи на кънките, щото най-вероятно никога не се е качвал преди, но го забутват в центъра и всички минават и забиват с ножовете на кънките и го правят на пингвин. Студено, ама много забавно:) Не знам да е имало големи сакътлъци:) Аз си спомням веднъж паднах и си скъсах панталона, та трябваше да тичам по Попа до нашия панс - пансиона на НМГ-то, което в момента е неква кръчма май Бохеми, да искам игла и конец. Най-забавното беше някой от старите тартори на пързалката да те ареса и да те помъкне с бясна скорост - наистина бяла приказка. Един батко веднъж ме вози и като питаше стига ли ти, аз винаги казвах - не:))) въпреки че много ме боляха краката, после имах кръв по кънките, но такова лудо каране не се изпускаше.

А сега:) сега съвсем не е така. Къде ходят тези деца, сериозно взех да се чудя. Не че мойто имам възможност да го заведа, ама… Имаше един татко, който си возеше детето. Също и една майка, която имаше драстично различаваш се начин за отглеждане и учене от бабата - нищо чудно. Майката заведе хлапенцето в центъра и го пусна да се държи само, а бабата от зад мантинелата взе да вика - дръж детето, дръж детето:)))) Типична българска баба:))

А Ариана не е зле, ама аз не мога да се зарадвам щото явно съм съвсем повредена. Като бяха обявили, че ще бъде най-голямата пързалка на Блаканския полуостров и аз си викам сега ще заледят цялата Ариана - ехааааааа, колко прекрасно ще бъде. Нищо подобно:(((( Е, има машина за чистене, не мога си кривя душата, ама явно затова все съм нещастна щото очакванията ми са много по-големи от възможностите на реалността. Затова май е вредно човек да има очаквания и богата фантазия. За България е вредно, определено.

Благодаря ти…

лук със захар.

Има най-разнообразни противокашлични люкарства. Кои са ефективни кои не - все не мога да разбера. Най-малкото дали са ефективни, но като се замисля със сигурност стават да ги събереш в едно голямо шише и да ги изсипеш в някоя шахта, та децата от другата страна на земята да оздравеят.

Ето един лек, от нашенско, който се оказва, че ги конкурира успешно. А е много прост - нарязваш кромид лук на шайби и ги поръсваш обилно със захар.  Поставяш съда върху печка с дърва, радиатор /нещо топло/ престоява една нощ и пуска сироп. Та този сироп е вълшебен.

Идейно, вкусно и красиво

http://www.halbot.ru/?post=1007

Нападна ни температура – изневиделица. Посред нощ – детето гори, термометъра скача. Плашещо е. Бързо отварям кутийката с лекарства – ефералган на свещички. Една, втора – не спада. Бълнува – ту се сме е, те плаче. Чудя се какво да правя – няма на кого да се обадя. Бърза помощ? Може би това е отговорът. Сигурна съм, че ще дойдат. Единственият път като съм ги викала беше пак по среднощ за раждането. Верно, че дойде – и то много бързо, за половин час някъде и се появиха. Да, ама като си спомних онази ми ти линейка, където подскачаш на 30 сантиметра и бели мечки ти дишат в лицето и те закарват в неизвестна посока и неизвестна болница. Как оцеляхме тогава не знам. Пък и какво ще ни закарат някъде и ако ни прегледат и ни оставят във фоайето, да се спасяваме сами. Какво ще правим? Имайки опит с ходенето по болници без връзки решавам първо да повикам неволята, пък после, ако и тя не помогне… Неволята винаги помага. Този път беше взела облика на оцет и вода – ултра съвременна медицина. Колкото и да е смешно в комбинация с ефералгана до сутринта свали температурата. Бавно, но славно.

Не казвам, че е правилно, но… при условие, че от никъде помощ взора не види… е по-добре от нищо.

Та като цяла нощ сменяш кърпи ти идват понякога много гениални идеи – като например да няма вече джипита. Или аз не попадам на свестни, или те са дефицит. А да се назначи личен аптекар – повечето освен разликите в цената, те информират и за характеристиките на лекарството. Общо взето са много съвестни. Досега веднъж не ми се е случило да се възмутя от аптекар – че е нелюбезен. Дори в централните аптеки, където има много хора намират време да ти дадат лекарството, от което се нуждаеш.

Но за личните лекари – не мога да кажа същото.

Естествено аз не съм за самолечението – като пооздравя детето и можеше да ходи го хванах за ръчичка и го заведох на доктор. Една мила възрастна жена. Попита ме - и какво му дава – аз казах това и това… за кашлица… така и така – все едно се консултирах с колежка за някакъв казус. Тя ми вика добре. А антибиотик ще даваш ли? Аз мълча, щото още не съм съвсем подготвена по тая материя и крайно време е да изчета литература и за антибиотиците – засега съм скептична. Тя ми казва, ами ако не спадне температурата давай еди си какъв антибиотик. Е, нали спадна… – но благодаря за съветите.

Всяка майка вече е половин джипи, да, ама ако е нещо сериозно и не се разбере навреме… Какво ще се прави тогава се чудя. И продължавам да се чудя и чукам на дърво и благодаря на оцета и водата и на Господа. И после пак в обратен ред и си пожелавам това да е най-лошото, което се случва.

Стоя си аз зашмулена на спирката, размишлявам за вселената, живота и как всичко е гадно, а може би по-иначе може. И колко прекрасна комунистка, вярваща в светлото бъдеще би излязла от мен, еле па партизанка защото много обичам сирене и кашкавал /като се замисля мога да живея само на една мандра/, но… уви… Та тамън си мислех как трябва да почна да описвам одисейте по градския транспорт . Щото аз от /1989 год когато се скачаше от студ и се крещеше кой не скача е червен, сега се замислям над тази реплика… не съм виждала толкова народ събран на куп народ - колкото сега можеш да видиш по спирките. Та на окръжна болница - митинга в 18ч. е грандиозен - хората подскачат от студ, някои димят с цигари с надежда да дойде автобуса и обгазяват останалите, всички заедно търчат в рамките на половин километър наляво надясно, при което дружески се бутат с торби, рамене и кой каквото има.  Мисля, че най-накрая трябва да се сдобия с едно шило, за да си пробивам по-ефективно път. Един веднъж така ме удари, търчейки нищо невиждащ за заветния автобус, че аз едва не се катурнах. но най-гадно е да те праснат с някоя торба със замразено пилешко. Не знам, ако ти пукнат костта - което е напълно реализируемо - кой ще е виновен - това е казус за юристи. Щото следва и за статистици - математици. 
Мисля, че шофьорите с това се забавляват да карат народа да търчи /мисля, че точно търчи е най-подходяща или може би подтърча е още по-точна/  - сигурно има нещо забавно в това и ти да можеш да унижиш някого. Примерно спира единния автобус 4-ти - обяснявам за тези, които никога не са стояли на спирка и не са чакали автобус. И 50 човека почват да тичат в тази посока. Други 100 тичат в другата за първите три автобуса. Пита се в задачата колко ще се сблъскат? Като още едно неизвестно може да се поставят и другите 100, които стоят на избрано, произволно място като статуй и не помръдват - освен да запазят равновесие, ако някой ги е пернал с нещо тежко или им свършат нервите и те решат да го пернат на свой ред. Та как се забавляват шофьорите - примерно спира 4-ти, предишния които е спрял там е отворил вратите и целия митинг е видял този сакрален ритуал. Но ето ти статистическа задачка, следващия четвърти не отваря вратите на същото място - 50 човека луди вярващи обаче стоят пред вратите му с надежда - айде бе пич, вземи отвори. Оня обаче - не … най-предвидливите почват да търчат към първа позиция, за да могат да се доберат първи. Сблъскват се отново с всички, с които са се сблъскали досега, изключая разбира се онези, коита са успели да се качат и спасят нанякъде. Пробягалите първи разстоянието от 100 метра с препиятствая се закотвят и почнат да дебнат къде ще се падне вратата. Онзи, който е бил четвърти бавно се дотътря до първа позиция и шоуто се повтаря - отново и отново. Всъщност друго исках да разкажа, ма ще да е отделно. То наистина одисейте на градския транспорт са одесийни - и да искаш не мож ги изпя - на един дъх - томове, томове се готвя да изпиша:) и май е време да почна, че да ми стигне тоя живот.