Глогинките на Верджи

Лятото мина с първия учебен ден дойде и есента. За едни училище, за други детска градина – второто е по-лесно за родителите. Аз отсега не ща да ходя на училище или по-точно детето, щото целия кошмар на системата ще е върху мен. И от горе на всичко ще трябва да лъжа как всичко било прекрасно там.

Но днешните деца хич не са глупави.

Стачка – за децата супер, кой при баба, кой при дядо, а който няма при кого на работа, ако разбира се не те изгони шефа:)) Сутрин рано рано се понася, пие кафе – по-точно какао с големите и сяда, като големите пред компютъра – хубавото е, че в момента има един свободен.

И се започва с образование – до обяд – www.az.deteto.com има линкове със страхотни игри, четат приказки, има тестове за динозаври и т.н. и се оказа, че всички диплодоци и прочие много ги разбира. Минахме през един сайт с всички предмети. И после игри – нинджа 1 и т.н. под ред на номерата. Хора влизат и излизат, не се разбира, че има дете. Обяд, природонаучен музей и отново всички пред компютрите. Хубаво е, че са измислили слушалки – филмчетаJ нали така се прави в детската – след обяд е по-свободно – затвърждават се знанията – или поне на нас такива ни разправят по родителските срещи. И така, ако го питаш, може да го зачислим към персонала. Много повече му допада и като трябва да си тръгне – рев, че в нас няма интернет.

Представям си какво ще е като трябва да тръгне на детска градина. А още по-малко завиждам на родителите, за чийто деца се споменава, че правят оборот на гейм клубовете. Веднъж развалиш ли дисциплината и видят ли, че и по иначе може – да видиш как могат и те да стачкуват.

Ама се зачудих на разсъжденията им. И се замислих да не би да си отглеждам някой бъдещ Станишев.

Вървим и срещаме шествие на недоволни и те скандират. И той недоумяващо пита ама те какво очакват от небето да паднат жълтици ли? И понеже темата за световете е много популярна в детските филмчета – той веднага ги посъветва – като не им харесва да ходят в друг свят.

Говорили сме, че по улиците не се вика и той протестира – ама защо крещят, ако някой е болен от треска ще му стане още по-зле.

Аз таквиз изказвания не съм правила…

Даже нещо май не можах да дам съвсем удовлетворително определение на думата стачка, защото по новините казаха, че няма да се заплаща на стачкуващите и той съвсем взе да недоумява – какво правят тези хора, как искат пари като не работят.

Та ми се  струва, че децата някакси инстинктивно май усещат пазарната икономика, докато по-възрастните все още се надяват да бъдем социална държава.

И се стигна до това защо пък и ние да не стачкуваме, щом и на нас не ни стигат парите.

И лошото е, че вече е настроен да стачкува против детската градина, защото се видя, че има и по-интересни места и неща. Та, който мисли глобално да мисли, но на родителите тепърва им предстои да овладяват детските стачки. А как ги умеят… като се почне от гладна стачка, мълчалива стачка, крещяща стачка, непукистка стачка и т.н. всички видове… вече се чудя кой от кого копира…. дали пък възрастните не си спомнят методите си за справяне със света от своето детство?

Като зачакам в най-голямото затръстване и направо ми се изправя косата. Не стига, че очите ме болят и не мога да чета книжка, но вися и чакам, чакам и вися с часове по спирките.
И за да се разнообразявам се отдавам на таз важна наука - Статистиката.
Мисля, че вече съм един виден статистик и НСИ може да ме привлече за независим преброител.
Та последната ми статистика по Цариградско в пиков час е колко от шофьорите са мъже и колко жени:)))
Ако много народ ме четеше и още повече ми отговаряше щеше да ми е любопитно да чуя вашите предположения.
Но понеже за съжаление не е така, ще ви кажа моите резултати.
Значи на 110 коли - 100 бяха управлявани от мъже и само 10 от жени. И не че ми дойде автобуса, просто ми писна да броя и реших, че това е зависимостта - гору долу 10:1. Аз и друг път съм го правила това велико изследване и все такива са резултатите.
Направо мога да се отдам на обобщения:))))

Днес е хубав ден да си спомним за нашите учители.

Аз лично почти за всички си спомням само с добро…

Всъщност, аз съм от малкото щастливци дето трябва да кажат: Учителю, целувам ви ръка… защото от 1-3 клас ми е преподавал учител. Сега се мрънка, че класните стаи са голи, но аз нямам спомени навремето в нашата класна стая да е имало нещо повече от един  портрет на Левски над дъската и един Левски пред дъската, защото на нашия даскал от край време му викаха Левски – щото си беше точно копие. А и беше строг и справедлив. Бяхме 33-ма някъде в клас, но дисциплината беше желязна и от време на време ДиктоФкаJ)))) И ние бяхме някакъв отряд ли кво Васил Левски – та тогава доста неща съм изчела и даже си имах специална тетрадка, в която си записвах всичко за Левски. Та някой, ако се чуди откъде ми е идеализма – явно е от тогава.

Та този наш учител си беше баш даскал – жена му и тя беше учителка, но на предучилищна възраст.

Сигурна съм, че такива учители вече няма.Бе като си помисля и по-нататък съм случвала на учители, защото ако не друго ни научиха на труд и постояннство, въпреки че имахме един учител по разказните, един по свободните: трудово, физическо, пеене. И пеех в хораJ, който пееше в хора имаше /6/, затова всички пеехме в хора. Дори само да си отваряш устата, пак правиш калъбълъкJ по празниците. Откъде да знам, че след време, за да станеш фолк певица няма да е необходимо да можеш да пееш – пак са ни дали някакъв старт и в тая област.После в НПМГ учителите рязко вдигнаха летвата. Те са идеален пример за професианилсти в училище, не случайно и почти всички бяха базови учители. Сигурна съм, че и такива учители рядко се намират днес. Спомням си една Свещарова по биология, сигурно още учат по нейни учебници някъде. Не стига, че пишеше учебниците, не стига, че беше базова учителка, но и ни държеше изкъсо, това 6 да имаш – трябва верно да знаеш много. За едни осми март – кой учи за осми март? – да изпитват момчета – а в нашия клас поне имаше колкото щеш, ама не.. дойде някакъв очилат дебеланчо - студент да се прави на даскал. И никой не ни беше предупредил, че ще имаме открит урок – като взеха да наидват поне над 30 човека и хоп препитване по генетика. И този очилатко, как взе баш мен да ме ареса да ме изтъпанчи да се червя на дъската – Срам, много му бях бясна, че на осми март изпитва момиче. И кат не бях учила – учителката ми писа 4. Леле на що олимпиади ходих, що мишки кръстосвах с лилави очи и пеперуди с половин крака, имах 6 шестици после, че чак тя се усъмни да не е объркала нещо. Та навремето трудно се изкарваха 6.Може би само часовете по английски език бяха по-свободни я дойде, я не, събирахме листа наесен и други подобни. Давали за челен пример – сега, са щастливи само ако намерят изобщо някой преподавател по английски, колкото да го пишат в книгата.И един по информатика, ама той идваше от Факултета, та хич не можеше да преподава на ученици, пък и го мързеше и не му пукаше – ходеше си на шофьорски курс всеки вторник за първите три часа, а ние ходихме в парка да ядем банички.За всички учители май мога да напиша доста – колоритни бяха, ама взискателни.Спомням си в осми клас по български имахме една учителка – хич не се усмихваше – мисля, че се страхуваше да не й се появят бръчки. И тя едва пишеше повече от 4, беше току що излязла от университета и направо ни беше побъркала.Хубаво, ама времената се менят, тя излезе в майчинство и повече не я видяхме, ама животът е смешен и хоп – моят стаж се пада къде – в мойто училище, баш при нея. УжасТ. В първия момент си викам, лелеее, да взема да се откажа. И изчитам всичко що може, отивам аз – Другарко, така и така. И май ми се паднаха един географи 11 клас – умни, сега за наште не мога да кажа другоJ, ама вече така я бяха преобразили госпожата, че не я познах. Хилеше се с глас, едва ги укротяваше, сваляха ме откровено в час – умрях си от срам и се видях в приключение. Ама бяха много готини и ми сътрудничеха активно, та всичките часове ми минаха отлично. И как госпожата на времето не се отпускаше на високи оценки, като ми даде да им проверявам класните – да видиш как се чудих кво да правя – хем да не им пиша ниски оценки, хем да са справедливи някакси, да не каже, нещо госпожата… Надявам се всички да бяха доволни – ама как за има няма 8 години, нищо вече не беше същото.И като си помисля … с носталгия… по наше време си беше по-добре в училище. Ама може да ми е от годините – не знам. 

Нали съм поела наблюдението над тази оживена артерия на София, та отвреме на време да ви информирвам що става. И днес е хубав ден за този булевард:) пренася букети.

Беше интересно да се наблюдава как много семейства бяха тръгнали да превозват учениците си с кола. Личеше си най-вече по червисаните майки и букетите - децата:) не бяха с униформи. Ама нагласени с нови дънки:) спретнати.

По-големите на тубми на тумби в автобусите. Пак не си личеше, че отиват научилище, ама нали знам, че е 15-ти - накъде другаде толкова рано:) въпреки че една девойка изглеждаше, като че се прибира от нощен бар, а за друга двойка си викам - е том младеж не си изгладил черната риза и помислих съученичката му за майка му в гръб.

Но най-голямо внимание в автобуса предизвика единственото костюмирано дете.

Бабите го коментираха, че не било по-голямо от втори, трети клас, накрая една не издържа на любопитството и взе,че го попита. Оказа се, че е за четвърти.

Беше изтупано в костюмче, с папионка, с букетче в ръка - но съвсем само.

Горкото сигурно му беше много притеснено, защото постоянно се оглеждаше да не пропусне спирката, та накрая и аз се включих в благородното дело да упътим единственото празнично облечено дете да стигне на училище.

Наистина беше голям сладур, как ще се оправя по тези блъскани автобуси в тази градска джунгла не знам, чак аз бях готова да го заведа до училището му, но от автобуса то изхвърча със сто - явно да не закъснее за първия учебев звънец.

И такива хлапета имало!

Успех на всички ученици!

Не мога да разбера, аз ли съм прекалено претенциозна или много малки неща не са както трябва, но много бях възмутена от директорката на детската градина, в която ходи детето ми. Опитах се да се обадя по телефона, защото е правилно да се възмущавам искрено и лично, но уви още не са сложили телефон на новата детска градина.Случката е много просто, много банална и смешна… знам, че никой родител не прави проблеми за такива неща – а според мен трябва.Защото както казва народа малките камъчета преобръщат каруцата.Случката е следната. След десетилетия наред и при нас направиха сграда за детската градина. Имам предвид масивна сграда, досега децата учеха в бараки – най-обикновени талашо дървени бараки, в които лятото се сваряваш, зимата дзиндзирикаш. Но тъй като от край време нашата детска градина я делят на две – в едното населено място направиха масивната, а в другата децата продължават да са си в бараките. За внуците обаче съм сигурна, че ще направят и при нас, живот и здраве. Така че не се оплаквам. Опитвам се да съм над тези неща и за мен е важно да са здрави и да се отнасят добре към тях, пък и бараките стават.Но всички мероприятия се правят в голямата градина, да си продължа разказа. И сега има откриване на новата сграда и всички деца трябва да отидат там за празника. Прекрасно учим стихчета, намираме официални дрешки, букети детето се радва. И то е над тези неща и не му прави впечатление, че ги вземат само за масовка. Но се старае да си научи стихчето и хоп директорката му казва - ти няма да го казваш на сцената. Може да се е запънало, може да не го казва перфектно, но що за отношение? Не е ли по-важно децата да почувстват празника, това че са казали стихчето за тях е важно, а не че са ги смърцафърцали. Бях много възмутена и натъжена – като го попитах как беше и той да ми каже – зле, госпожа Асенова, не ми даде да си кажа стихчето. И понеже не можах да остана на откриването, защото все пак съм на работа и го разпитвам. Казва ми три попа пяха толкова дълго и ми проглушиха ушите. И това е запомнило. Значи трима попове да попеят половин час е по-важно от това едно дете да си каже стихчето за две минути? И поне да отделят време да разкажат на децата защо пеят тези попове, а не да ги държат като статуи за украса. Ами децата ще си направят сами изводите след някоя и друга година, че учителите и директорите ги използват, за да си съграждат имидж, да си докарват пари и кой за каквото, но че не се мисли наистина за тях. 

Това е, което ме възмущава и се вижда от нищо и никаква случка. Притеснителното е, че случката е ежедневие в българското образование и на никой, освен на мен явно, не му прави впечатление.Ето това е трагедията. 

Та, проблемът ми е, на каква база искат увеличение на заплатите, като с лека ръка махват и убиват желанието на децата да се развиват, да се изявяват и т.н. Защото съм сигурна, че това отношение не е изолиран случай – те дори не го правят съзнателно и като я видя дори може и да не си спомни. И в такива случаи типичните извинения са - не знаеше това което трябва, притесняваше се… аз таковата за негово добро. 

Та, за мен това е голям проблем – липсата на отношение към децата. Знам, че за тея пари може би не си струва, но ако не си готов да си разпънат между децата, родителите, обществото и неизвестността въобще не ставай възпитател.  

Та това е топло септемврийско наблюдение.