Глогинките на Верджи

Седя си аз на спирката и виждам едни симпатични млади хора се насочват с бебешка количка към мен. Доста се позамислих дали момиченцето беше майка или сестра на бебето, но… майката беше. Бяха големи сладури всичките - цялото семейство. Дано да има повече такива. Ама какво ми направи впечатление и татакото и майката димяха непрестанно над бебето и над мен. Цигареният дим доста ме дразни - ама действието се разиграваше на вън, на спирка - та кво да мърморя, ако не ме кефи мога да се преместя. Е, аз издържах геройски - да не се проявя като бабичка мрънкалка - нали има такива дето почват да те поучават и да ти изнасят лекции. Бебето обаче беше още по-голям герой - даже се усмихваше. Те си държаха цигарите в количката му и то нямаше нищо против.

Само по едно време огладня и се размърмори и понеже те бяха пазарували взеха едно най-обикновено кисело мляко, разклатушкаха го и му го изсипаха в шишето и то си го изпи като пич. После докато се кандилкахме в автобуса си спа кротичко и доволно - имаше нямаше 6 месеца - съвсем малко бебе беше. Та си викам гледай ти колко устойчиви са днешните бебета - и на цигарен дим утрайват, а на мен ми люти. И от киселото мляко не се оплакват, а ние все мрънкаме имало нишесте, имало консерванти… та много ме впечатли това. Ето как се гледат бебета:) хем има къде да си държиш цигарите, в количката му - хем като попорасне малко може и да почне да ти ги подава:))))

Не знам дали някои чете тези ми писания, но ще си спомня доброто старо време когато си водех дневник. Сега мисля пак да си припомня. Ето на колко съм дисциплинирана, тамън си изкуших да разкажа за дневниците като малка, си викам някой може да иска за прочете за фотографията. Та за дневниците друг път.

Значи в Университета - да поясня - като кажа Университет, по-логиката на шопа той е един единствен в България и това е Софийския университет СВ. Климент Охридски. Да ме простят всички останали с различно мнение, но шопите са си шопи - от Искаро по-длибоко нема и от Витоша по-високо нема и СУ-то по магнетично нема. Има си атмосфера и ректората е впечатляващ и дарителите на са забравени. Житие и възхвала може да се напише за СУ-то.

Та има една изложба и май всеки месец слагат различни неща. Сега са изложили участниците в един конкурс на катедра Кириелометодиевистика и не помня още кой - Молитвените места в България.

 И има снимки на страхотни места - някои са нереални като с фотошоп, други са красиви и си казваш бреййй такива ли уютни местенца имало в България. Основно са църкви, манастири, Харе Кришна и статуята на София и те са снимани като светини, но вкусове разни.

Обаче, еее време е да се науча да казвам всичко в първото изречение, вече е демоде да оставяш поантата за накрая. Та мен ме впечатли една снимка на някаква разрушена и изоставена света обител, която понастоящем явно се използва за обор.

Но снимката беше много знакова и асоциативна - две икони и пред тях се тълпят стадо кози. Според мен беше емблематична за отношението ни към миналото. Няма да й правя анализ защо кози, а не овце и не хора… ще оставя разсъжденията на вас, но лично мен много ме впечатли като емблема.

Ако някой го интересува лесно мога да видя къде е снимано и как се казваше момчето. Но за разлика от останалите снимки, които просто бяха щракнати - църква тук, манастир там, в тази снимка, според мен, има страхотен мисловен материал, уникална е и забележителна. Снимах я, ама нещо със светилините не стана - тя ли беше на кофти място под една лампа, мен ли не бе биваше - трябва да проверя:)))

Еее, беше страхотно. Направо вчера си беше празник за нас. Това е най-човеколюбивото мероприятие, за което изобщо съм чувала някога. Мисля, че много хора идват с очакване и си тръгват по-оптимистични към света. Да не говорим пък за децата, в частност, колко са щастливи. Да споделя за нас. Направо не спахме от вълнение - колко добър пазар направихме и колко нови любимци получихме.  Значи целия идващ сезон въобще няма да мисля за дрешки и най-вече няма да купувам. Сдобихме се с една пълна торба много запазени дрешки. И когато вечерта се разхождахме и детската тайфа реши да ми сподели откритието за деня - колко вълнуващо е да лазиш всред едни трънаци по склона - е прекъснаха ми мисълта - та като видях … си казах, добро решение е да има повече дрешки, дори и не първо качество. Да не говорим, че чорапите, които бяхме купили от магазин, направо дори не си направих труда да ги пера, а ги метнах в кофата за боклук, защото от толкова катерене им беше дошло много и половината пръсти бяха навън.

На базара ме впечатли една жена, която попита защо правите базара на такова закрито и уединено място - 22-ро училище - а не на по-оживено - Пиротска например, си помислих аз. И аз мигах, мигах и й викам ми то е социална проява все пак не е за търговия, а по-скоро за взаимопомощ, тук идват хора, които имат нужда и хора, които искат по някакъв начин да ги зарадват. Та си помислих, ако бях купила от същия магазин, от които купих и чорапите, всички дрешки за сезона… колко ли пари щях да се охарча и от какво друго трябваше да се откажа и колко от тях щях да хвърля в кофата за боклук след второто третото обличане? И каква гневна пледоария щеше да има тук:)))

Един човек пък от медия ме попита - мислите ли че това е добро мероприятие и би могло да придобие по-широка популярност в България. Не помня ква глупост изръсих, щото въобще не мислех… тогава… надявам се нещо умно да съм му казала. Но ще да е в реда на тукашните ми мисли.

Всъщност бях много очарована от интереса на медиите - за мен хубавото, че бяха много и с големи камери и фотоапарати - големината ме впечатлява - като децата. За разлика от предишните базари бяха в пъти повече, което може би значи, че нещата се променят.

Та онзи въпрос ми остана да си мисля за вкъщи - кво да кажа - аз в неща в които не вярвам хич и не участвам. Това е факт. Измитам се имидиътли - незабавно - да се повторя, щото съм голяма противничка на такива вмятания. Шляп по бузата за назидание. Имам да пиша много дълго по случая.

И щом съм там - значи мероприятието си струва и е готино. Много се радвам, че се срещнах с такива човеколюбиви и готини хора като… Жюстин и т.н. Тук адмирациите пак са… Викторе, Викторе… четеш ли блогове:))))

Та аз говорех за друго… защо в България такива мероприятия нямат голям отзвук и хората предпочитата да дадат половината заплата за дрешки - само и само да са нови и маркови - аз това не го разбирам. Защо бащите когато чуят, че видите ли незнайно как е станало ще стават бащи се скатават и викат - сакън не мога го гледам това. Не ми се струва нито почтено, нито достойно. Като да отгледаш дете в България не е чак толкова трудно, когато има такива базари, малко повече отговорност и малко повече любов. Същите тея бащи, които оставят децата си и майки де… в коша на докторите, в некви села и домове на края на света бас ловя върлят поне по 60-80 лв на месец за ресторант, отделно за театър, кино и т.н. прояви и забавления. Почти толкова са дрешките на старо за един сезон.  Но както казваше Фреди … една плът, една душа - две религии… и свободен избор. Хубаво е човек да има свободен избор, но още по-хубаво е да избере човешкото.

Та защо хората в България предпочитат да хвърлят дрехите в кофата, а някои и децата си на боклука, не проумявам? Както и, че е много срамно или нехигиенично, ако не вземеш чисто ново. То ако дрехите бяха най-важни да станеш човек…

Всъщност мисля, че по-голямата част не го правят - защото невероятно много хора дариха много хубави неща за други непознати на тях хора. Дано тази тенденция се увеличава. Радостно беше, че с всеки изминал път купищата стават все повече и повече и желаещите много - този път не достигнаха маси.

Значи има някаква надежда.

Но тъжното е, че и захвърлените деца се увеличават повече и повече - а е адски нелогично. Когато хората забогатяват повече, да изхвърлят повече децата си. Не е ли по-логично да е обратното? Такъв тип хора не заслужават да имат деца, може би заради това нацията ни застарява. И Светът като цяло застарява - което е и нашата прокоба. Факт, че като общество сме лоши и не заслужаваме.

Та детето понеже знае, че на базара ще му купя всичко и аз се чувствам много богата:)))) щедра и добра. Примерно в МОЛ досега не съм го водила и не знам дали скоро време ще го заведа в такъв магазин за играчки където най-евтиният боклук е 20 лв. а хубавите играчки са половин заплата. Как да му обясниш, че не си струва, помня как веднъж се разкрещя на една продавачка - Защо всичко е толкова скъпо… неистово няколко пъти… тя добре че предвидливо мълча щото на тоя гняв трудно се устоява. Ми да си играе сама с тея играчки. Точка. Лошото е, че и некачествени играчки струват скъпо, а и лично мен много ме дразни, че спекулират много с детските стоки - първо защото децата са добри манипулатори, но не трябва да им позволяваме, второ защото майките са добрички и страдат когато не могат да зарадват децата си.

Обаче вчера беше добър ден… за бъдещето на България… голяма радост. Толкова нови играчки - две три де, но все пак нови. Защото всяка си идва с биография… не знаете нищо вие… значи с нас от базара - не ме питайте как премъкнах торбите… не искам да си спомням… но донесох една бяла полярна мечка. Която се оказа, че се казва Рошко и е на две години. И видите ли я било страх от мухи. Та докато я избавим от тая фобия… после трябваше да й обясняваме какво е цвете. Щото милата я бяха излъгали.. на северния полюс, че копривите са цветя. И като капак след като почти полови километър се изнасяше лекция за растителните видове хлапето се бутна в една коприва на тротоара и пак му отрева малко - добре че мечката се оказа с дебела кожа, та не се била опапира. То много може вече да се пише за Рошко. Пък трябваше да го запознаем и с Тото… ама айде за това друг път. Че то може ли за десет минути да разкажеш цялата биография. Та от такъв базар не си тръгваш просто така - тръгваш си с много нови впечатления и приятели.

И си много доволен и щастлив.

Много благодаря за великолепната идея и изпълнение. Аз съм от хората, затуй ме бива за реклама и анти съответно щото като нещо ми хареса не ми омръзва да го повтарям под всякаква форма и все си оставам възхитена и мога да го повтарям до безкрай. Така съм и когато съм възмутена де:))) мога да си пея една й съща лекция, без да ми омръзва като например… айде утре.

Зелена луна

На Малкия Бръм
Не съм срещала никога Малкия Бръм, само веднъж го сънувах. Но го обичам.
Знам, че някой ден ще го срещна. Може би това ще е скоро.

Човек, когато много иска нещо да се случи, винаги мечтае това да стане
скоро. А когато го попиташ какво значи “скоро” не може да ти каже с точност.
Всъщност “скоро” значи “някога” и е различно от “никога”.

Никога досега не съм срещала Малкия Бръм, но със сигурност знам, че ще го
срещна някога.

Но това, че не съм го виждала, никак не значи, че не го познавам. Нали ви
казах, че го сънувах. И го обичам – това обяснява всичко, нали?

Малкия Бръм е очарователен. Особено когато се усмихва. В очите му живеят
мънички фосфоресциращи светулчици, които танцуват. А в лявото му ухо живее
щурецът Крок.

Малкия Бръм харесва да слуша песента на щуреца, нищо, че Крок знае само
една-единствена. Всяка вечер, когато слънцето се гушва в зелената прегръдка
на мекия пухкав като юрган хълм, той излиза на полянката пред къщи. Отваря
си една голяма бутилка зелена лимонада, взема си една кошничка с бадемови
кексчета и се изтяга на шезлонга. Затваря очи, отваря уши и Крок вади лъка
от новия си яркозелен бобов калъф. Започва да свири тихо и отдалече все едно
бавно пристъпва в покоите на важна личност. А както ще разберете по-нататък,
Малкия Бръм е наистина важен. Особено за тези, който го обичат.

Всяка вечер, понякога даже от сутринта, Малкия Бръм чака да изгрее зелената
луна. Светулките в очите му се събуждат и започват да танцуват. Тогава
започва да мечтае.

Малкия Бръм винаги мечтае за истински неща. И понякога те се случват.

Веднъж, когато луната изскочи иззад дърветата, кръгла и яркозелена, като
току-що измита ябълка, на него страшно му се прищя да си отхапе едно
парченце. Устните му се напълниха с приятно киселичък вкус и той преглътна.
Беше невероятно вкусно. Надигна се на пръсти, за да отхапе още веднъж, но
луната вече беше успяла да скочи на по-горния етаж на небето. Тя го погледна
някак косо и през цялата нощ не му обели повече нито дума. Дори не му обели
банана, който мъкнеше от толкова километри специално за него. Беше го
откъснала от една плантация, като през цялото време се бе напрягала да
блести с най-ослепително ярката си фосфоресцираща светлина срещу триглавото
куче пазач.

Друг път зелената луна разказваше приказки на Бръм, рецитираше му сонети,
които измисляше специално за него. Днес обаче тя просто заметна зелените
снопчета бляскави коси и продължи бавно по своя път. Като мина покрай един
контейнер, бръкна в джоба си и метна нещо, което меко тупна в центъра на
боклука.

Малкия Бръм обаче не забеляза нито едно от всичките тези неща, защото чак до
сутринта усещаше в устните си парченцето сочна зелена луна. Искаше му се
всяка нощ да пие нейния вълшебен сок и да усеща сладостните тръпки по
небцето си.

На другата вечер той си отхапа едно малко по-голямо парче и цяла нощ след
това бръщолеви, че тя е най-привлекателната и зелена луна в цялата вселена.
Как не го беше разбрал по-рано? Луната само се усмихна безмълвно, кимна му
леко и продължи. Не каза нищо и на следващата вечер и на по-следващата,
когато Бръм се повдигаше на пръсти и си присвояваше по мъничко зелена
красота. Според него тя всяка вечер имаше различен вкус и аромат, точно
затова той не можеше да устои на предизвикателството да опита от сладостта й
именно тая нощ. Затова Малкия Бръм не забеляза, че тя започва да става все
по-мъничка и все по-бледичка, докато една нощ почти се изплъзна между
пръстите му.

Тогава Малкия Бръм се разплака и се събуди. Неговата зелена луна я нямаше и
той беше виновен за това. Сладкият й сок все още лепнеше по устните му. Беше
я загубил… погубил беше точната дума. И сега щеше да бъде тъмно и самотно.
Нямаше да има кого повече да чака и светулките нямаше да танцуват в очите
му. Крок продължи да гастролира из ухото му със своята единствена сюита, но
Малкия Бръм вече не го чуваше. Сълзите безутешно падаха на големи
кисело-сладки капки и се стичаха по страните му. Малките черни мравки, които
живееха в края на полянката веднага разбраха, че става нещо необичайно и че
трябваше да го използват в своя полза. Веднага извадиха огромните бурета,
прилежно изработени от орехови черупки, приспособиха една фуния от
нацъфтелите под прозореца на Бръм телефончета и започнаха да събират
драгоценния сок. Те видяха своя летен шанс да се запасят с огромни
количества ябълково вино и бяха невероятно щастливи от това, че Бръм плачеше
ли плачеше. Той плака през цялата нощ и през целия следващ ден. Зелените му
очи станаха още по-зелени. Всичко около него бе зелено, но зелената луна я
нямаше.

Малкия Бръм беше толкова нещастен, колкото би могъл да бъде само някой,
който е притежавал Зелената луна и я е загубил. Дни наред той не излизаше от
къщи, дори не дръпваше зелените завеси, прясно изплетени от върбови
великденски клонки. Седеше си вътре, пиеше зелен чай и гризеше бисквитите,
останали от рождения му ден. Тогава тя му подари една от най-хубавите си
приказки и му донесе едно яркозелено щраусово перо. Вече не искаше да има
рожден ден, не искаше да излиза пред къщата на зелената морава, да боядисва
оградата в зелено и да подстригва чемширените топки. Те приличаха на нея. Но
нея вече я нямаше.

Нямаше никакъв смисъл да излиза навън. Светът вече не беше приятно зелен, с
меката красота на цъфнал пролетен мъх. Светът вече нямаше цветове, беше
просто свят.

Свят без лунна светлина.

Бръм затвори очи. Искаше да остане завинаги така. И стоя, стоя… Стоя така
дълго… може би почти две трети перпендикулярна вечност, но в един момент
една светулка така го разгъделичка в лявото око, че той поотвори клепача си.
Примижа леко, светът му се видя нещо странен… по-различен, или по-точно,
малко по-предишен. Може би беше успял да върне времето назад. Не можеше да
повярва, но изглежда беше истина. Навън светеше ярко зелена мека
фосфоресцираща светлина. Това бе тя. Свежа и сочна като току-що измита
ябълка. Веднага изтича на двора и светулките затанцуваха в очите му. Той се
провикна и замаха със зелената си кърпа, която все още беше малко влажна.

Луната учудено го погледна и попита:

- Бръм, къде се губиш цяла вечер? Нося ти нещо от Зеландия – зеленоока
зеленика. Виж колко е мъничка, но пее невероятно хубаво!

Това беше една мъничка перушинена топчица, която се гушеше в шапката му.

Птиченцето изглеждаше толкова безпомощно и нежно, но очите му светеха с
фосфоресциращата светлина на Зелената луна. То го погледна някакси доверчиво
и потрепна с крилца.

Бръм потръпна и взе зеленооката зеленика в шепите си. Погледна нагоре, но
зелената светлина на луната вече се беше скрила зад хълмите. Просветваше
свежестта на лятното утро, пропито с аромата на току-що окъпана зелена
морава.

Зеленият свят беше възкръснал отново. Или Бръм беше възкръснал. Не можеше да
прецени от веднъж… Нито можеше да откъсне очи от птичето, в което и през
деня виждаше зеленото сияние на зелената луна.

Не можеше да повярва, че животът продължава в зелено. Мечтите се сбъдваха…

Бръм тръгна да търси зелено просо за своето птиче и погледна часовника си.

Зелената луна щеше да дойде скоро. Скоро значеше някога… може би всеки
момент.

Нали образованието ми е слабост, та като един виден пенкилер мога да давам безгранично много съвети, но кой ли ме слуша. То аз съм си дипломиран даскал, но съм безкрайно благодарна, че нямам нищо общо със сеашното образование. Честно казано по-чисто и по-честно ми звучи да работя като продавачка, отколкото… брррр… чудя се на коя година точно се полудява в лудницата наречена училище когато си между чука и наковалнята ежежасно и трябва да угодиш на децата, щото видите ли те са дефицитна стока, а без тях оставаш гладен - и те добре осъзнават това си предимство и го използват хитро, на вечно недоволните родители, осарника в учителската стая и да не забравяме и директорката - която е бивша колежка сдобила се с власт и решила, че сега ще научи всички къде зимуват раците… чак ме побиват тръпки от зловещата картина.

Та да не си знемарявам глогинките и да не си говоря сама по улиците, че много станахме, да взема да споделя две три мисли, които ми прехвърчат.

Бреййй отвикнала съм да решавам задачи, а знам, че като опре ножа до кокала е добре родителите да си налегнат на мозъка и да си припомнят как се разкриваха скоби и кво е тангес и котангес, че… както е всеобщото мнение само като на частно цакаш се учи… лошо ни се пише. Аз смятах, че до 10 клас няма да имам проблеми с науката в училище, ама почвам да се ужасявам от сега. Главно защото въобще нямам нерви да се съсредоточа за кво иде реч, дори да го изчета, та камо ли да ги решавам. Хубаво е че първата задача, от примерни тест, която са благоволи да пуснат във вестника я реших без да се замислям, но другите вече ми се видяха с прекалено много скоби, че въобще да си правя труда ги чета.

Та се чудя как се справят родителите? Ако в училище не обясняват достатъчно добре или по някаква друга причина детето не е разбрало материала, изпуснало е поради болест или по-други причини. Знаем, че няма ли добри положена основа в областта на езика или математиката догонването е трудно и мъчително усилие. И ако родителят няма достатъчно време да се занимава с детето, пък и може да няма възможност, не всички разбират от всички предмети, та да преподават в къщи - какво ако нямаш да цакаш по 10 лв на същият онзи учител, който вече му е казал в училище, че за нищо не става и ще има 2 или 3 за срока.

Значи какъв е извода - родители… дори да е малко детето вземайте изпитните задачи и в обедната почивка почвайте да си припомняте какво е равнобедрен триъгълник, коориднатна система и т.н., че да влезете в час, да не сте после от тройкаджийте. Да не говорим, че същото ви чака и по-другите дисциплини, не случайно се казва, че майките завършват средното образование, спроде броя на децата си.

Е, нужно ли е, питам аз? Не може ли да се мине без това? Как да направих хватката, че ние да минем метър, пък да научим детето само да се справя из училищните лабиринти.

Да и други подобни въпроси ми се въртят… но друг път ще ги ловя. То и на това някой да ми отговори пак файда ще има.